Знам, че много от вас смятат, че не е честно да плащат чужди дългове.
Та било то и тези на най-близките ни. Това е и една от най-често срещаните причини, поради които хората решават да направят отказ от наследство. За да не наследят, заедно с имането, и „гредите“. Защото понякога, дори човек да получава в наследство имоти, ако наследодателят не си е правил сметката приживе, живял е като безсмъртен и е харчил като недосегаем, равносметката показва, че по-добре наследникът да се откаже от имотите, за да не пострада от задълженията. С други думи казано – понякога математиката показва, че стойността на пасивите /задължения от всякакъв тип/ привишава стойността на активите на наследодателя /пари, имоти, ценности и пр./. И все пак – кой ще го отнесе, когато вие се откажете от наследство?
„Халал да им е тая гарсониера! – казва Иванчо. С нея не мога да изплатя всичко, което е профукал баща ми приживе. За гарсониерата ще взема 90 000 лева, а дълговете – 150 000 лева! Да си я взимат ония изедници – ЧСИ-тата. Аз си имам къде да живея!“
Иванчо си е решил проблема с кредиторите, които още приживе са погнали баща му. Три заведени дела /поне за толкова знае Иванчо/ – едното от банка /за необслужван кредит/, другото от фирма за бързи кредити /пак за същото, ама тук лихвите бяха по-солени/ и за капак – третото от Топлофикация.
Иванчо си мисли, че като се откаже от наследството на баща си, проблемът излиза от семейството. Мисли си: „Оттук нататък кредиторите да се оправят! Ако искат тухлите да си поделят. Каквото им е на сърце! Аз излизам от тая схема! Добре, че майка ми почина преди баща ми, че ако беше останала след него, не знам как щях нея да я навивам да се откаже от гарсониерата, защото цял живот беше работила, за да я изплати. Сега съм съгласен нищо да не взема, ама не искам и да давам! Приключвам с тая история!“
И Иванчо наистина приключва. Само че не по начина, по който си е представял.
Истината е, че нашият герой си мислел, че като се откаже от наследство, при положение, че той е единственото дете на баща си, оттам „веригата се прекъсва“ /цитат!/. На въпроса ми къде си е представял, че все пак отива наследството /тая гарсониера, най-малкото, не може да се изпари във въздуха – все за някой трябва да остане, все някой трябва да я стопанисва и да й плаща данъците/, той отговаря с някакви полузнания-полунезнания: „Ами то, ако кредиторите не я докопат, сигурно ще си остане за държавата… Да се оправят, бе! Това вече не е мой проблем!“
И той е донякъде прав. Наследството вече не е негов проблем. Но става проблем на другиго.
Какво се случва с наследството оттук нататък, след като бащата е починал вдовец?
Отива при следващия по веригата.
Не, това не е синът на Иванчо /внукът на дядото бохем/. И, слава Богу!
Кой ще го отнесе, когато Иванчо се откаже от наследство?
Наследството отива у чичовците на Иванчо, тримата братя на баща му. Ако бабата и дядото на самия Иванчо /родителите на починалия баща/ бяха живи, те също щяха да бъдат призовани към наследяване, но хората си бяха отишли от този свят достатъчно рано, че да не разберат какви каши е забъркал синът им. Така че, „топката“ беше в тримата чичовци.
Поне така си мислех на този етап аз…
На хоризонта се явяват облаци, защото става ясно, че Иванчо винаги се е разбирал с чичовците си. И никога не би ги вкарал в беля.
Мислех си за възрастните, не особено гъвкави в схващанията си хора, и си представях какви разговори го чакат моя герой. Но нямаше друг начин. Иванчо вече беше наясно, че ще трябва да обясни цялата ситуация на чичовците си, за да се откажат и те от наследството и да не пострадат.
„Няма да е чак толкова трудно. Ще говоря само с чичо Георги. Другите двама си отидоха преди татко. Така че – все ще се оправя…“
Опа!
От тримата чичовци само един е все още жив.
И това не беше добра новина. Никак! Защото починалите бяха оставили след себе си по две деца /братовчедите на Иванчо/.
Четири нови участника дотук. С преживелия чичо – пет.
„Ами то, двама от братовчедите от години живеят в чужбина. Единият замина за Канада, братовчедката е в Германия…“ – продължава Иванчо.
Пет човека, на които Иванчо се чувства длъжен да обясни, че са призовани да наследят, че починалият е оставил имот, но и дългове. Пет човека, които са били близки на Иванчо, когато е бил дете, но с някои от тях не е общувал от години.
Вие как бихте постъпили в тази ситуация?
Иванчо си взима няколко дни отпуск /неплатен!/ и предприема извънредно пътешествие до провинцията. Роднините му са пръснати в различни краища на страната. Той знае, че няма нищо по-лесно от това да вдигне телефона и да каже: „Така и така, аз се отказах от наследството на татко, сега се откажете и вие…“, но знаеше много добре, че тая работа с един телефонен разговор нямаше да стане.
Настана суматоха, когато се разбра, че за да се откажат от наследството, живеещите в чужбина братовчеди трябва или да се завърнат в България, за да направят отказа, или да пътуват до консулството, за да заверят декларациите за отказа. После пък тези декларации трябва да стигнат и до Районния съд, в който е открито наследството, както и да намерят някой, когото да упълномощят да я свърши вместо тях тая работа с подаване на документите в съда… Още време, пари и похабени нерви.
Резултатът?
„Ако знаех, че ще е такъв зор, само на чичо Георги щях да се обадя! Другите – да си гледат работата. Изпокарахме се за глупости. Едните – не разбират, другите – не вярват, третите пък ми казват, че трябвало било или да им платя билетите до България и обратно, или таксата за заверката на декларацията и пълномощното при консула, че и билетите до града, в който имало консул и изобщо всичките им разходи, свързани с тая работа, защото те не били виновни, че не съм искал да приема наследството на баща ми! Не може ли тая пуста държава да го вземе това наследство и да се оправя? Нищо не искаме. Само да не ни занимават!“ – това са думите на Иванчо, само че силно цензурирани.
Не може!
Истина е, че ако човек няма наследници /което се случва на практика изключително рядко/, или ако всички, призовани да наследят, направят отказ, наследството отива в общината или в държавата /за справка – чл. 11 от Закон за наследството/. Но, за да се случи това, пътят често е дълъг и труден, както видяхте от примера.
И в този пример призованите да наследят не бях чак толкова много. Има случаи, в които ситуацията е доста по… многолюдна или заплетена.
Когато правите отказ от наследство, винаги някой друг „опира пешкира“.
Смятам, че преди да предприемете това действие, задължително трябва да се свържете с адвокат и да поговорите с него за родословното си дърво, за да знаете кой ще е този някой.
Оттам нататък, въпрос на съзнание и на лична преценка е дали вие ще уведомите този някой за причините, поради които сте направили отказа или ще оставите тази работа да я свършат кредиторите. За Иванчо имаше и друг път, който ще коментирам в друга статия, но той избра този. Друг е и моментът, че всеки един човек, на когото му „пада наследство от небето“, първото нещо, което трябва да направи, е да провери дали това, което на него му е паднало, някой друг не е изхвърлил нарочно.
Друг е и въпросът, че понякога има такива житейски ситуации, че наследниците отдавна са загубили връзка един с друг и е трудно да се открият.